И все пак ти се вмъкна в моя дом.
Разби го не със взлом, а мълчешком.
Със нежност най- лъжлива го разби.
Дочака търпеливо да заспи
с невинните очички на сина,
с умората на моята жена,
заспала сляпо в моите ръце.

Не спеше само моето сърце.
И само то усети и разбра
как влезе тихо в мрака, как обра
спокойствието, шепичката жар
и истинската обич. Със лъжа,
със маска на светица, с образ тих,
най - жалка крадла, влезе в мене ти.

Но заслепен във първата си страст,
сам себе си крадец нарекох аз.
И сам, на покаяние готов,
нарекох кражба своята любов.

ДАМЯН ДАМЯНОВ