Тя се съблече. С две ръце
косите си прибра;
и сред върбите засия –
топола без кора.
Кръжейки, ято от скорци
над нея изшумя;
тя бе сама – на тоя бряг,
на цялата земя.
Разпали залезът пожар
във нейните коси –
и тръгна към реката тя
пожара да гаси.
Пристъпваше като сърна –
с най-тихия вървеж.
И цялата бе светлина,
тревога и копнеж.
Не се обърна ни веднъж,
спря на самия бряг
и свечерената вода
опита бавно с крак.
И тялото ѝ под глечта
на модрите води
просветна като Млечен път
сред лилии-звезди.
Тръстиката се олюля,
изшумоля едва;
тя плуваше – като змия
с изправена глава.
О, къпеща се красота,
съпруго без съпруг...
И сякаш прилеп,
вечерта ловеше всеки звук.
1967

ГРИГОР ЛЕНКОВ