- " Всъщност, аз никога не съм ти казвал, че те обичам,
нали?
-  Не. Не си.
И последва внезапна целувка.

Човекът, който отвори вратата на входа тупайки с крака,
съзря в сумрака двата силуета, спря за миг да ги огледа
и се изниза тихомълком по стълбите....."

Това е само един спомен, който ме навести неочаквано.

Окъснял. Изостанал на малка гара,
на която никой влак вече не спира.
Седи си там ,тих и самотен. Без срам и съжаления.
Без обиди и огорчения.
Незлоблив и незлопаметен.

Изпълнен е единствено с удивление.
Удивление от  живият  живот,
който се изкачва  тихомълком
по стълбата към небето.

Така ли беше?

Беше ли така!

Беше.....